ИЗПОВЕД НА ДАРА
След тежки страдания, от духовни бури причинени, и дълбока тъга, настана пролет в моята душа като възкръснала леха сред градина с цветя.
Наистина в мен Дух Святи пося семена, които се разцъфтяха в багри на дъгата; ден и нощ цъфтяха! Явиха се лехи с ярки ухаещи цветя под златните слънчеви лъчи. И всяка сутрин се явяваха небесносини тръбички със сърцевини, потънали в брилянтните росни капки. Тъй времето летеше, а в мен ден и нощ се нижеха видение след видение, с които Дух Святи ми явяваше велики съдби.
Изненадана от действието на Святия Дух, аз не дръзвах да изявя или отбележа онова, което виждах и чувах в нощните си видения. Аз наистина недоумявах и се питах дали това са плодове на Дух Святи, Който ме бе осенил със Своята благодат, или плътта ми се бе надигнала. Взирах се в живота си земен и духовен, но не откривах и сянка от суета, заблуда или човешки желания. Напротив, дълбоко в мен бе заседнал копнежът за успеха на спасителното дяло на Христа и животът ми бе денонощно прошение в пост и молба за великото Божие дяло. В проявите на дух Святи в мен аз осъзнавах милостта Божия на озарение от могъщите лъчи на Дух Святи. Бог реално ми откриваше Своите духовни съдби в проявление на откровения.
Аз все пак не смеех открито да изявя това действие на Духа Божий и започнах прекалено много да се измъчвам духом. Аз вече имах докосване в изявление на една ”сватба”, пак чрез видения и Глас, затова се учудвах сега какво целеше Святия Дух със Своето действие над мен. И така радостта и щастието, които ми се даваха чрез виденията, се явиха в скръб и тъга. Аз страдах от мисълта да не се заблудя и съгреша пред моя свят Бог. Но това ми състояние не пречеше на Святия Дух и Той продължи в изявления чрез съновидения.
Показваха ми се сцени от сватбата на Михаил и Калина. Дълбоко в себе си усещах намерение да изяви своето избрание над България, в изпълнението на реалния Спасителен план, от деня на нейното извеждане от езичеството, преминаваща през кръщението й, християнизирането й, сетното и употребление в Съдебния процес и очакване идването на Христа. Но въпреки озарението, което долиташе като нежна музика до мен, аз продължих да страдам месеци наред, докато се реша да отбележа малкото, което живееше в мен и напираше да се изяви.
Днес, след дълго колебание и мълчание, горяща на огнена клада в пламъците на Дух Святи, под живото Му слово, действащо със сила над мен, аз се реших и поех перото, за да отбележа някои от сцените, които виждах в нощните си видения. Макар неопитна, необразована – нямах никакви познания за писателство, а нямах и претенции да бъда писател, аз поех перото по заповед на Святия Дух, за да предам малкото и бледо, останало от великото и силно, което чух и видях в нощните си сънни видения. Ставаше ми ясно, че се отнасяше за Божията невяста – църквата, развила се в България под нежното внимание на Дух Святи – в два епизода.
И тъй да навляза в самото изявление на това Божие дяло чрез този чуден начин на действие на Святия Божи Дух.
Калина – българска девойка, със среден ръст, коси кестеняви, с големи изразителни очи и лъчезарна усмивка, два реда бисерни зъби красяха алените й уста.
Калина – стройна като млада фиданка, облечена в пъстра рокля тиролка беше героинята на таз духовна драма.
ЦАРИГРАДСКИЯТ ПРОЦЕС
Девойката Калина е обектът на драмата. Тя е българка. В нейно лице се представя църквата Божия и пътят, по който е преминала до нейното съдебно узаконение сред Земята чрез Съд небесен – духовна Съдебна същина, представена свидетелствено от пет деца в чин ”Пет църковни сетива”. В блудницата са явени Пет неразумни с чин ”Лаодикия“, която се облича във формите и служенията на Истината, а ги опетнява. Тя води жестока духовна борба на живот и смърт, за да завладее Христа, но успява. А Христа – чист и непорочен, неопетнен от неправдата на блудницата, е Михаил – Князът на Мира всред Всемира. Михаил остава верен на Своята узаконена съдба от Пет разумни църковни сетива, оплодена свише Жасмин Бял – Правдата на Христа, чрез Дух Святи, Лила-Виолет – свещеният Морален закон от десет заповеди Божии. В нея се изявява свещеният чин на Христа в действие като награда. Явени са могъщите съдби на Дух Святи чрез сюжета на една семейна драма. Представена е девойка – в нейно лице – църквата, очакваща своя жених, а в по-късните епизоди – изоставена.
Борбата се развива между неразумната Лаодикия и Калина, която се е сдобила с две рожби – Светлина от двата Завета. Борбата се води продължително до живот или смърт.
Умолявам уважаемите читатели за снизхождение поради някои слабости в литературно отношение, но сцените в словото са плод на Святия Дух и разкриват многовековни тайни от земния живот на църквата Христова, устояла във всички борби и изпитни (отнасящо се до християнството в България!).
ВИДЕНИЯТА
Под синия небосвод на родните лазурни брегове на Черно море, на полуострова се открояваше силуетът на малко градче (това е Созопол, в който съм аз родена). Застанало на твърда канара, като щит, то отбиваше вълните пенливи, тласкани от бурни ветрове върху скалистите му брегове. В този малък градец живееше красива девойка с име Калина. О, тя наистина бе една малка калинка с изпъстрени крилца, летяща над зелените ниви, сред златните жита. Калина се явяваше като светъл ранна сияен в ранна ощ зора, облечена в изпъстрена с цветя рокля – тиролка, с преобладаващ цвят на зелени листа и чудно красиви бели и златисти маргаритки. Бяла блузка закриваше красивите й рамене, а зелена престилка препасваше снажното й тяло през кръста. Нежен зефир повяваше и галеше косата й, която се развяваше като златно ветрило над снажните й плещи. Тя бе бодра и жизнена. С уверена походка газеше из златните ниви и изпъстрените с цветя ливади. Калина бе самотно сираче, израснало под строгото покровителство и майчино ръководство на Лидия – възрастна вече жена, бивша оперна актриса, с голяма известност по европейските сцени. След труд и голяма земна слава, Лидия се появи в малкото градче в края на своя земен живот, където желаеше да прекара в тишина и мир последните години от своя живот. Тя бе опитала кратковременната слава, която е преходна кат лист пролетен, който на есен окапва, и се бе извисила над всяка земна суета в залеза на своя живот. Сред малкия град тя бе приета като една изпята вече песен и като прелетна птичка, която сетно тук сви своето гнезденце за покой.
След бурния живот на сцената, Лидия желаеше в залеза на своя живот да премине в мир и тишина. Тя бе преживяла една сърдечна раздяла в късна есен и като ранена птичка бе се приютила в това малко градче. Тук Лидия откри малкото сираче Калина и го възлюби с майчина обич. След всички житейски бури Калина бе един тих лиман за старата актриса. Приютена под покрива и топлите грижи на добрата жена, девойката се развиваше неимоверно бързо и показваше дарования, които наблюдателното око на Лидия много скоро откри. У Калина се открояваше природна интелигентност, съсредоточено внимание и особено послушание към грижовната й покровителка. Лидия удоволствие се занимаваше с възпитанието на девойката, а нейната надареност откриваше път за едно добро образование. Калина показваше голяма благодарност към своята почти ”майка” и като вярна и покорна дъщеря я уважаваше и смирено изпълняваше всичките нейни съвети. У Калина се подчертаваше наклонност към музика и Лидия се зае с нейното музикално образование. Това именно бе особено подчертано в девойката и тя, излязла от това малко градче, се оформяше като рядък музикален дар.
ДРАМАТА
В тихите нощи на величествения бряг на Черно море, под нежните лъчи на лунния сърп, които чертаеха лунни пътеки над морските талази, се очертаваше силуетът на малкия град. Малки къщурки се белееха и тихи сенки се гонеха из безшумните улички на градеца. Полуостровът изглеждаше величествен с бреговите си канари, в които шумно се блъскаха вълните. В своите нежни пазви той криеше една величествена драма, която приемаше изпълнение именно оттук, от този малък град. Тук се бе настанила онази чужденка актриса, която бе с богат житейски опит Къщата, която тя закупи, бе малка, но удобна, заобиколена от искрени и честни хора – рибари. Тук тя искаше да прекара последните години от своя живот в мир и тишина. Лидия бе като една прелетна птица дошла в късна есен на своя живот, свила гнездо на скалистия бряг. Тук тя срещна бедното сираче Калина и го прие като рядък бисер под свое покровителство. Девойката растеше и се развиваше под мъдрото ръководство на тази жена, опитна в оперното изкуство.
Минаха дни, години. Калина растеше красива и умна. Открояваше се като певчески дар и под вещото ръководство на Лидия, тя бе добре подготвена и запозната с оперното изкуство и сцената. Но скромна и смирена, Калина търпеливо изчакваше своята съдба. В един прекрасен слънчев ден, седнали под лозницата в двора, Лидия и Калина водеха разговор за бъдещето на девойката. Добрата жена излагаше пред Калина своето становище за живота, изхождайки от личния си опит и сърдечно помоли Калина да й даде обещание, че никога не ще се яви на сцена да пее и ще пази себе си от всичката земна слава и суета. Лидия увещаваше Калина да остане вярна в призванието си на жена и като се задоми, да пази свято семейния олтар – да бъде вярна съпруга и добра майка. Лидия познаваше вече добре заложбите у Калина, но изхождайки от своя личен опит, тя искаше да я предпази от бъдещи страдания и разочарования и настояваше Калина да й се обещае. И наистина Калина прие съветите на своята ”майка” и даде обещание, че не ще дири земна слава, но ще се посвети на бъдещото си семейство. А девойката бе завършила с отличие музикалното си образование, пееше и свиреше с голямо увлечение.
Дните минаваха, а ”малката птичка“ тихо копнееше да литне на свобода, далеч от дома, да свие свое лично гнездо.
Последният слънчев лъч бавно се скриваше зад високия баир. Стадо едър рогат добитък се прибираше към ”Харманите“. Голям празник бе и всички девойки забързани отиваха към уреченото място, където щеше да се изпълни топенето на момините китки. И според поверието всяка девойка, която би потопила китка в менчето, ще очаква през същата нощ да сънува сън, в който ще види кой е нейният избраник (а според вярването на старите хора, непременно девойката ще срещне своята съдба в тази речена нощ), затова и така припрени бяха момите и всяка с тиха надежда бързаше да потопи в медното котле или цвете, или пръстен.
Сред девойките бе и Калина. Буйни душевни огньове горяха в моминските гърди от копнежи за бъдещо щастие. Всички вършеха този обряд с голяма вяра в Бога и очакваха осъществяване на мечтите си. Те топяха пръстени и китки в котлето и пееха песни съдбоносни. И нощес очакваха в съня си да срещнат своя любим, който им е отреден от Небето за бъдещ съпруг. Калина се бе сляла с девойките от малкия град и очакваше и тя своята съдба – да й се открие. До късна вечер веселбата не стихна. Калина се прибра късно у дома. Някакво тихо озарение светеше на нежното й лице. Отдавна девойката бе узряла и очакваше нещо необикновено да й се случи. Но тази вечер тя наистина бе изпълнена с тихо упование в Бога, че непременно ще й покаже бъдещия й жених. Тихо открехна пътните порти и се прибра в стаята си без да я усети Лидия. Но рано заранта девойката стана и не убегна смущението й от очите на Лидия. Внимателна и търпелива, добрата стара жена не попита защо Калина е смутена. Тя добре познаваше девойката, че все ще дойде мигът и Калина ще се довери именно на нея.
А какво бе причинило това смущение, отразено на красивото моминско лице? Дали наистина Калина имаше сън? О, да! Според очакването на всички девици и Калина видя сън. В нощните си съновидения тя видя своята бъдеща съдба.
Калина видя в съня си, че от изток по море се зададе голям презокеански параход. Той бе потънал в белота, ярко слънце го огряваше. На борда на парахода стоеше млад строен мъж, с къдрави кестеняви коси, като две планински езера. Момъкът бе облечен в светлосив костюм, около шията си имаше зелен шал с червени и бели точки, който привлече вниманието на Калина. Параходът бавно приближи брега и Калина вида съвършено ясно стоящия на борда мъж. Ето, Той й се усмихна, радостна тръпка полази по Лицето Му и промълви: „Калина, чакай Ме! Чакай ме, аз ще дойда, ще те взема, да, теб ще взема за Моя вярна съпруга! Чакай Ме! Чакай! Аз ще се явя!“
И нощното видение премина. Сънят смути бедната девойка. Ще се сбъдне ли той, и ще дойде ли наистина нейният възлюблен? Пробудена рано в зори, при милувката на първия слънчев лъч, моминското сърце заби в ритъма на своята съдба. От буйния плам на моминската й гръд, причинен от небесното посещение, във велико за Калина откровение, червенина, като огнен пламък бе заляла лицето й.
В живота на младата девойка се откри нова страница. Мислите й се объркаха – нали тя отиде при момите само, за да не оскърби своите дружки и да им попее: ”Ой, Еньо, Еньо, Еньова булка, стигни момата, вземи й китка.” Затова и Калина китка потопи. А сега откъде дойде това ярко видение, което така дълбоко се запечата в съзнанието й, смути сърцето й и обърка мислите й?
Кой бе тоз чужденец? Калина никога наяве не го е виждала. Тя добре разбра, че Той иде от далеч, а параходът й напомняше на голям бял гълъб, летящ смело над океанските води. А Момъкът, строен и величествен, стоеше на борда и Глас повиши, и й се обеща жених да й бъде завсегда! Кой ли бе, че я познаваше? О, колко красив, колко невиждано красив бе и Калина се влюби в погледа Му ясен! И от онзи миг на съня си тя вече бе предала сърцето си Нему. Но как, как ще бъде това, дали наистина ще дойде и откъде ли иде към нея? Тези мисли вълнуваха девойката и тя пазеше съкровената тайна на своята съдба като ответ на моминската й молитва свята и дълбоко я съхраняваше в своята гръд.
След съдбоносното видение Калина много се промени. Тя бе в непрекъснато очакване – наистина влюбена бе в чужденеца. Тя добре усещаше трепетите на своето сърце при мисълта за Него и тихо се надяваше да се яви лъчът на любовта и да озари девствените й гърди.
Калина бе сираче. Въпреки нежната грижа на нейната покровителка, възпитателка и професор, тя бе много самотна, затова и така жадно очакваше обещанието Божие да се изпълни. Затова, че Калина връщаше много момци годежари, в града се носеха различни слухове и всички любопитни се питаха кого ли очаква девойката.
А Калина оставаше вярна на обещанието на милостивата съдба, посочила й избраника, когото девойката искрено очакваше, за слава и величие на Небето.
Минаваха дни и нощи. Девойката все очакваше да се сбъдне сънното видение. Това й състояние учудваше нейната покровителка. И един ден, неочаквано за Калина, Лидия запита: ”Защо все още очакваш Калина и отхвърляш толкова добри предложения за женитба? Кажи ми, довери се, кого очакваш и кому се надяваш ти?” Но Калина внимателно отговори: ”Все още не се решавам.” А дълбоко в сърцето си тя пазеше образа любим, който й бе с поразителна точност изявен. Калина ревниво пазеше голямата ”своя” тайна, подарена й щедро от огънят на любовта гореше в душата й, и чакаше мига съдбоносен да се разпали в буен плам. Калина все се питаше ”Кой ли бе Тоз, Когото очаквам, кога и Го срещна?” И пазеше от всички своята съкровена тайна, в очакване на нейното осъществяване. А как силно вярваше Калина, че ще Го срещне…
Изминаха цели четири години и петата бе към своя край, от деня, когато Небето я бе предупредило за очаквания Жених. Най-после Калина реши да се довери на своя първи братовчед, останал единствен родственик, който показваше някаква интелигентност. Той се беше завърнал от далечно пътуване съвсем наскоро. Беше пропътувал дълъг път, докато се яви в родния си град. Калина не узна как тоз неин роднина се бе сближил с нейната професорка. Често излизаха на разходка към морския бряг и братовчедът разказваше на Калина за интересни неща от другия континент, далеч от България. Нему Калина се довери и му разказа за чудното видение, за своето задочно образование и за взетото решение – да чака избраника си да дойде. Доверието, което тя оказа на този човек, му даде повод да предложи на девойката да напусне малкия крайбрежен град и да подири своето щастие в осъществяване на мечтите си. За това решение те не се довериха никому. Яне – тъй се зовеше братовчедът, бе решил тайно да напуснат малкото градче, а той ще има грижа да отведе Калина далече от родината й. Как само се представяше за доброжелател и по-голям брат на Калина и показваше голяма загриженост за нейното бъдеще! Бедната девойка се поддаде на съблазнителното предложение, реши тайно да напусне своята благодетелка и да отпътува с Яне далеч от родния й бряг. Но за осъществяване на това решение, тя трябваше да има документи, затова решиха двамата да сключат фиктивен брак. Само като законна съпруга на момъка, Калина можеше да поеме път с парахода, на който Яне работеше. Дялото на узаконение извършиха тайно и набързо. И ето – те вече бяха в парахода, потеглил на далечно плаване в открито море. Параходът бе поел курс към Цариград.
ЖИВОТЪТ НА ПАРАХОДА
В парахода Яне бе готвач, а Калина заемаше длъжност на камериерка. Подпомогнати от познайниците на Яне, двамата бегълци вече бяха на път. Братовчедът бе обрисувал бъдещата съдба на Калина в най-светли краски. Но едва тук, на парахода, Калина позна колко неподозирани изненади я очакват. Параходът пътуваше с пълна скорост и девойката разбра, че за нея вече връщане в родината не ще има. Капитанът на парахода, който беше близък на Яне, Калина оприличи на стар морски вълк с най-покварени, хищни нрави. Неморални връзки сближаваха двамата мъже и Калина добре разбираше това. Единни и неразделни, те вършеха своите пъклени дела. Бедната девойка тръпнеше от неосъзнат страх пред вида на тези двама нечестиви мъже. За изпълнение на техните зли дела Калина бе пречка и решиха да я продадат като жива стока при първото спиране на пристанище. Калина бе добродетелна в своята девическа девственост, сериозна и рядко красива и щяха да я продадат на висока цена. Бракът й с Яне бе привиден и след напущане бреговете на България, той губеше своето значение.
Братовчедът беше под строгата власт на капитана, който предложи Калина да бъде продадена още в Цариград. Това развързваше двамата нечестиви мъже и те без нея можеха свободно да продължат пътя си.
КОРАБЪТ НАВЛЕЗЕ В ПРИСТАНИЩЕТО НА ОТОМАНСКАТА ДЪРЖАВА – ЦАРИГРАД
Кораби – малки и големи – маневрираха в пристанището на Цариград. Ладии, платноходки, като бели чайки, преминаваха край корабите и се губеха в безкрайното крайбрежие. Големият презокеански параход, с който пътуваха двамата бегълци, спря и спусна мостика. От него слязоха капитанът, Яне и Калина. Калина бе облечена в работен панталон като млад прислужник.
Стъпили на брега, двамата мъже спряха черна кола – такси и се отправиха към стар краен квартал. Впоследствие стана известно, че в тоз квартал, като владетел на малка страноприемница, живее познатият на капитана търговец на жива стока – роби. Колата летеше с бърза скорост към местоназначението. Още бе ранна зора, а нашите пътници стигнаха дома. Той бе стара ниска постройка с обширен заден двор. Пред постройката имаше просторна градина, но полузапустяла. Посрещна ги мъж на около четиридесет години. Лукавото му изражение подсказваше злия му нрав и дялото, с което се занимаваше. Явно бе, че не за първи път двамата посетители водеха при него подобна ”стока”. Виждайки Калина, човекът бързо прецени и реши в себе си, че тази девойка ще сложи край на неговия пъклен живот. С привидна любезност той се отправи към пристигналите посетители. След като се поздравиха и с погледи се разбраха, въведоха Калина в ниска схлупена къща и я оставиха сама в отделна стая. Калина вече ясно разбра какво кроят тез покварени мъже и наостри слух да чуе разговора в съседната стая. Тя ясно чуваше оживен спор. Като настоятелно искаха нещо, девойката чу Яне да доверява на търговеца, че Калина е негова роднина, че е морално запазена, девствено чиста, девица. Разговора водеха на френски, неподозирайки, че Калина добре владееше този език. Така тя успя да разбере, че спорът се водеше точно за нея – продаваха я – като жива стока, но продавачите искаха твърде голяма цена за нейната младост и девствена чистота. Тръпки на ужас побиха девойката. Положението, в което се намираше, беше безизходно. Калина бе продадена и сама чу цената на своята съдба. Сякаш бе къс живо месо, с което търгуват, за гавра на мъжете.
Горката девойка в тоз съдбоносен миг викаше дълбоко в душата си към Небето и молеше за помощ. Как ще се избави от този хищен капан?! Сърцето на Калина се късаше до болка. Молейки се, тя усети в себе си духовна сила – това бе реален ответ от Закрилника на всеки, който уповава на Него. Бог бдеше над сирачето, защото друга съдба бе отредил за него. Калина се оглеждаше ужасена и диреше изход, който Небето й бе промислило. И наистина, за свое щастие тя откри, че под една завеска в дъното на обширната стая има малка вратичка, която отвеждаше във втора подобна стая, а оттам друга врата водеше към задния двор, където девойката видя крави, овци и мулета. През този двор минаваха, за да излязат на улицата. Навън се развиделяваше. Овчар бе подкарал стадо овци и няколко кози към изхода. Калина, незабелязана от спорещите за нейната цена, премина безпрепятствено и като подгонена сърна се втурна след стадото. Старият овчар бе оставил открехната вратата, през която Калина излезе на улицата. В ранното утро се носеше дъх на роса, когато Калина излезе от дома на търговеца на роби и тичаше из криволичещите улици на крайния, беден истамбулски квартал. Очите й бяха потънали в сълзи, а устните, засъхнали от ужас и страх, изливаха благодарствена хвала пред Всевишния за чудното избавление.
„Свобода! Свобода!“ – пееше звънливият екот на ранния ден за славната победа над пъкления план на врага.”Свобода! Свобода!“
И в състояние на беглец, Калина стигна центъра на града. Пред очите й се разстилаше обширен парк и девойката навлезе в него. Сгушила се на една пейка, близо до висок розов храст, Калина дочу говор на родния си език. Надигна се леко, вслуша се – о, да, не се лъжеше! Нейни сънародници бяха дошли тук и говореха доста високо на своя роден език. Калина зачака да се приближат, но за миг отново като уплашена птичка, подгонена от хищник – орел, се сви. Мислите й течаха като бистри бързи струи на поток и тя реши, че е по-добре сама да се приближи до тия хора.
Стана и плахо тръгна към тях. Но от голямото страшно преживяване, тя не можа да задържи сълзите си и жално заплака. Спря на няколко стъпки и със страх промълви: ”Мои братя, българи, помогнете ми! Днес за мен се даде цена! Продадена бях като вещ от мой роднина. Но за съдба, не си постигнаха целта коварна. Недокосната, аз избягах от гибелния ад. Моля, помогнете!”
Калина протегна ръце към по-възрастния, с побелели коси човек, така както детето дири помощ от своя роден баща. Вторият, спрял поглед на Калина с неохота, бързо се отдалечи, като каза, че работа го чака. Но по-възрастният застана пред разплаканата девойка и внимателно изслуша това, което тя през сълзи му разказа. Калина усети упование и надежда за избавление и сега без страх тя разказа целия свой живот. Дълбоко в сърцето си усети нежната милувка на Всевишния, който бди над верните си чада и ги пази от всяка зла напаст за Своя слава и хвала. Човекът с побелялата коса изслуша разказа на Калина и така, както постъпва роден баща със своето дете, я обгърна с голяма милост и любов и я поведе към брега.
НА БРЕГА НА ПРИСТАНИЩЕТО
А там, на пристанището, бе спряла кола – тя чакаше сякаш някого. И ето – зададе се втора и от нея слязоха Яне и Капитана. Те се спуснаха по кея, минаха стражата, а в тоз миг Калина, подучена от придружаващия я българин, се провикна пред стража: ”Моля, пропуск!“ Гласът й бе нежен и звънлив, двамата мъже добре познаваха този глас и мигновено се обърнаха назад. Прекарали дълго време да я дирят из улиците, сега те бяха изненадани от присъствието на Калина и един друг се спогледаха и решиха, че жертвата сама се завръща и вече не ще я изпуснат из ръце. Върнаха се няколко крачки назад и като хищни вълци се вгледаха в пребледнялата, разтреперана девойка. Отново страхът я бе обладал, но тя пак промълви, сега по-тихо: ”Моля за пропуск, да мина пред стражата и ще ви обясня като дойда при вас как попаднах тука.“
Яне – братовчедът, неподозирайки капана на собствената си злина, подаде паспорта на Калина, а тя се обърна вече с дръзновение и му каза: ”Иди и чакай ме!“
Стиснала здраво паспорта в ръцете си, Калина се обърна назад, хвана се за добрия човек и двамата забързаха обратно към града. От този миг съдбата на Калина навлезе в своя развой. След напущане на пристанището, Калина се отправи към градската къпалня. Вече денят се бе преполовил и те отидоха в ресторант, където обядваха. Оттук добрият човек, обикнал Калина като свое родно дете, я отведе в магазин за облекло, откъдето тя излезе преобразена и защитена от своя случаен покровител – сънародник. Той бе собственик на фабрика в Цариград. Баща бе на две дъщери, верен съпруг, добър и честен гражданин. Той бе приел Калина като свое родно дете и желаеше да й помогне. Успокои я и я увери, че ще положи грижи да я върне в родината й.
ВЕЧЕР В ЦАРИГРАД
Градът в нощно осветление изглеждаше прекрасен със своите просторни площади и улици. Сградите бяха озарени от светлини в различни цветове. Благодетелят бе отвел Калина в един първокласен ресторант на вечеря. Тя бе облечена в светлосив костюм, а от цялата й фигура лъхаше чистота, отразена на девственото й лице. Лъчезарна усмивка я красеше. Калина се бе доверила на своя благодетел и не се боеше вече от изненади. А и последните тъжни преживявания я бяха закалили в борбата със злото. Малък оркестър свиреше позната мелодия. Калина, подхванала с дясна ръка малката си брадичка, се бе обърнала на слух. Познатата песен й бе припомнила за родния край и тя, заслушана, сияеше в неизказана радост. Красива и чиста, Калина се отличаваше между присъстващите, които гледаха към нея с особено внимание и малко завист.
Срещу тях, около кръгла маса, на която стоеше надпис ”Божидар”, бяха насядали група мъже, които с голямо любопитство наблюдаваха девойката. Благодетелят каза на Калина: ”Погледни как си привлякла вниманието на всички присъстващи тук, а особено пък на тез чужденци!” и посочи с очи мъжете на отсрещната маса. Едва сега Калина подигна глава и насочи поглед натам, където й сочеше добрият човек. За миг девойката прибледня. През нея сякаш премина блясък на мълния. След това лицето й нежно поруменя. Тази промяна не остана незабелязана от събеседника й.
Още при първия поглед към стоящите отсреща, Калина откри Оня, Когото тъй много бе очаквала и жарко любила в дългите безсънни нощи в родния си град. Видението от оная съдбоносна нощ изплува в реалност пред нейния уплашен поглед. О, наистина, това бе Той – как нежно бе устремил поглед към девойката! Тя с почуда видя двете, познати вече ней, пълни с милост и любов очи. Мечтите на Калина сякаш оживяха за миг. Тоз, Когото тя от много дни и нощи ожидаше, стоеше срещу нея и жадно я гледаше. Как бе попаднал и Той сред таз страна? И защо така настойчиво я гледаше? Нима и Той бе предупреден свише и я е чакал?! По-късно Калина узна това – че и Той е имал подобно видение за любимата девойка и днес я вижда такава, каквато я очакваше и желаеше – тя бе любимата на Неговите мечти. Той сега стоеше срещу нея – Михаил, управляващ Американската легация в Цариград. За Неговото видение бе осведомен личният Му първи секретар – Гари (Гавраил). Михаил бе обрисувал всички черти, които притежава Неговата любима и Гари имаше точна представа за Калина и пребивавайки в Калинината страна, Той я издирваше. Михаил бе предупредил Гари, ако забележи подобна личност да прекосява океана, да я върне обратно. Сега Михаил бе впил очи в Калина и сякаш изследваше всяка нейна черта. Явно бе, че е открил в девойката видението на Своята мечта и добре преценяваше, че тя е тоз рядък бисер (а в групата имаше и жена). Калина бързо си припомняше своя живот и си даваше сметка защо се бе съгласила да поеме тоз път в неизвестност. Подбудена от предупреждението чрез сънното й видение, тя очакваше по път да срещне своя Избраник. И ето, че днес съдбата й Го изпращаше и то точно сега, след туй толкова мъчително изпитание. О, тя Го среща сред един съвършено чужд за нея свят и нейното сърце се сви до болка от тази констатация. В тоз тъй неочакван миг как чудно съдбата се намеси в живота й. Дали пак ще Го срещне някъде, Калина не знаеше и тази неизвестност й причини дълбока душевна болка. Тя видя как всички станаха, с тях и Любимият, и напуснаха заведението.
Наблюдавайки я отстрани, благодетелят се напълно увери в нейната невинност, като я сравни с утринната зора, розова пъпка в пролетта с лъх омайващ. Затова реши да я отведе в дома си и да я остави да нощува в спалнята на своята любима дъщеря, където Калина щеше да бъде в безопасност през нощта. А на заранта решиха Калина да оправи документите си и завинаги да се освободи от фиктивния брак с Яне.
В ранната есенна утрин навън ухаеше на плодове. Калина смело крачеше към Американската легация – Яне бе приел американско поданство. Тя желаеше по-скоро да се освободи от плена, в който бе попаднала чрез фалшивия брак. Пред входните врата на легацията Калина се спря за миг, някакво непознато вълнение я бе обзело. Но смело отвори вратата и се озова в просторна чакалня. Непознат, вероятно служащ, я попита какво желае. Калина помоли да бъде приета от Управляващия легацията и лично да Му обясни за положението, в което е изпаднала и нуждата час по-скоро да скъса с лекомислената си постъпка.
Гари, Секретарят на легацията, долови каква бе играта на съдбата, че тя – определената човешка съдба – е по-силна от мъката, от болката и от смъртта дори и без да се колебае въведе Калина при Михаил. А Михаил, след срещата в ресторанта, не бе склопил очи за сън през цялата нощ. Размишлявайки за Калина (непознатата, но близка на сърцето Му девойка), Той не можеше да си прости, че бе пропуснал да я проследи и да открие коя бе тя. Михаил изживя през цялата нощ голяма тъга и не очакваше вече да срещне девойката.
Но сега, в мига, когато Гавраил отвори вратата, Михаил едва не извика от изненада. Пред Него стоеше Неговата мечта – Калина. А тя едва сега разбра, че тук отново съдбата й подава ръка. Лицето й поруменя от свян, пожела да се върне назад и да напусне кабинета. Михаил вече беше застанал пред нея и сърдечно я покани да седне. От наблюдателното му око не избегна големият смут, който бе обладал девойката, а от очите й потекоха като бисери неволни сълзи. Калина усети как сърцето й заби буйно и сама се осъждаше, защо е това неспокойствие – нали вън я чака благодетелят българин, ей сега ще излезе и ще забрави всичко. И когато вече бе почти решила да се върне, тя чу нежния Му Глас да я кани отново да седне, и спокойно да Му обясни причината за нейното посещение. Калина се колебаеше, но отново Гласът на Михаил прозвуча: ”Моля, кажи Ми, кажи, о, бисер рядък, разцъфнал цвят сред земната леха, теменужено ухание на пролетта, коя си ти? И как се озова тук? Не се страхувай, нищо зло не ще ти се случи!“
Изненадана, че Той говори на матерния й език, Калина, трогната и просълзена от нежността Му, седна на предложения от Гари стол. Отначало с треперещ глас, а постепенно успокоена, тя разказа всичко за своя неуспешен път, за фиктивния брак с братовчеда и с голяма горест молеше да бъде освободена от таз нелепа връзка. Михаил протегна ръка, хвана Калина за ръката и й обеща да й помогне. Но в същия миг, доложиха Му, че вън стоят двама мъже и молят да ги приеме – а те бяха Яне и капитанът на американския кораб ”Морска сирена“. Служителят Му докладваше още, че тоз кораб изпълнявал правителствени поръчения по черноморските брегове. Това задължаваше Михаил, като служебно лице, да ги приеме. Той скри Калина в съседна стая, отвори вратата и морякът Яне влезе. Последният искаше с хитрина да заблуди Михаил, като разказваше за Калина, но Той (Михаил) му съобщи, че вече всичко Му е известно от момичето и че тя ще подири своите права чрез законите на Неговата страна. Яне, убоян и разтреперан, разказа с подробности всичко около него и Калина и добави: ”Калина е чиста и девствена, тя още мъж не е познала на Земята, но е неопитна в живота. Аз имах законно право да я притежавам, но не се докоснах до нея.” Михаил в почуда запита: „Но защо?” Тя е толкова красива, как тъй си се въздържал?” Михаил поиска всичко да узнае.
А морякът наведе глава и призна: „Аз съм жертва на стария пират – капитана на парахода. И от много време той ме има под ръка за всички свои мерзости. Как да се докосна до таз девствена младост?! Но сега моля снизхождение, простете ми и ми подарете свободата!”
Михаил посъветва моряка да освободи Калина от връзката (фиктивния брак), след което и двамата поотделно ще получат паспорт с отбелязан разтрогнат брак. След това обяснение морякът напусна кабинета на Михаил и когато Му доложиха, че е вече извън легационната стреха реши да изведе Калина от съседната стая. Михаил я покани да седне на дивана и Той седна до нея. Калина изпита неудобство от Неговата близост и пожела да стане и да си отиде, като Му благодари за сърдечното отношение, но Михаил пламна в съдба и розови вълни покриха Неговите страни. Изразяващ тревога, че пак ще я загуби, ако излезе от легацията, Михаил я запита: ”Кажи Ми, Калина, къде ще се приютиш в таз непозната за теб страна? Ти все още не си снабдена с документи за самоличност. Три дни ти са необходими, за да бъдеш свободна. Тогава едва ще можеш да ходиш, където пожелаеш. Но сега Аз те задържам в Моята среда (на дипломати). Не се страхувай! Не ще ти в нищо увредя! Но реши какво поданство ще приемеш ти”’
Сърдечната загриженост на Михаил докосна с още по-голяма сила и без това вълнуващото се сърце на бедната девойка. Позамисли се и прие да остане през през три дни сред легационните среди. А Михаил, зарадван от това, че Калина ще остане да дочака документите за самоличност, позвъни по телефона на ”Легационната портиерка” на име Веска, като я помоли да се яви при Него. Не минаха и няколко минути, Веска се яви. Тя бе млада, красива жена и Михаил й повери Калина, след което съобщи на благодетеля на Калина, че тя не бива да се движи без паспорт из града и ще дочака тук, в легацията, уреждането му.
Така Калина остана в близост с Любимия на сърцето си. Тя тайно Го обожаваше и с трепет в сърцето очакваше отново срещата с Него. Неочаквайки подобна развръзка, бедната девойка се довери на добрата портиерка и пренощува под покрива на легацията.
ВТОРИЯТ ДЕН В ЛЕГАЦИЯТА
Уморена от многото преживявания, Калина спа спокойно, очаквайки новият ден да й донесе по-големи радости. Развиделяваше се денят над големия град. Шумът от раздвижилите се превозни средства достигаше до девойката, която бе готова да посрещне и този ден с всички изненади, които й носеше. По-късно Калина разбра от Веска, че братовчед й Яне е идвал в легацията и че въпросът с поданството й е уреден. Целта на Михаил бе да освободи Калина от връзката на неправдата. И когато Калина бъде освободена, Михаил желаеше да се свърже с нея. През изтеклата нощ Той си припомни всичко около чудното видение, което имаше преди пет години. Една нощ, когато голяма скръб и самота тежеше на Михаил, Той се помолил сърдечно на Всевишния, в Когото вярваше, да уреди съдбата. В тази съдбоносна нощ Михаил за първи път видя този девически образ в голямо сънно видение. Колко чудно беше всичко, което сега се случи! Михаил беше видял точно нея – Калина, облечена в светлосив костюм, както сега бе облечена тя И тогава Михаил чу Глас: ”Тя е Твоята отредена съдба – невястата, за която копнее сърцето Ти. Чакай я, не след много дни тя ще се яви, Само чакай ти!”
О, каква чудна съдба, какво необикновено благоволение на Всевишния. Михаил пазеше Своята съкровена тайна и я очакваше да се яви и осмисли живота му. Момъкът беше уверен във волята на Всевишния, вярваше с детска вяра и чакаше като дете. И вечерта; когато за първи път я зърна реално в ресторанта, сърцето Му загоря в небивал плам и приковал бе поглед в нея. Тоз поглед именно бе съзрял и благодетелят Калинин. Когато напуснаха ресторанта, Михаил затъжи но с увереност се подчини на съдбата и очакваше, че тя пред него пак ще се яви. И сега, когато Калина бе под един покрив с Него, Михаил в ранната сутрин отправяше благодарствена хвала към Небето, което Му я бе изпратило.
Денят премина в работа и едва вечерта Михаил отново бе с Калина. Сега вече Той не пропусна да засвидетелства на девойката Своите нежни чувства и без да очаква от нея отговор й предложи да Го последва в живота Му. Михаил предложи на Калина брачно увенчание, да Му бъде тя невяста любима. Смутена от Неговото предложение, Калина отказа, уверявайки Го, че тя не е достойна, за да бъде Негова съпруга. В съзнанието на Калина бяха изплували всички сцени от нейното нерадостно детство, израснала без родители. Но Михаил не считаше доводите й за сериозни и горещо настояваше да Му даде на обещание. Така се разделиха без да стигнат до решение. Калина упорстваше, макар че дълбоко в душата Го желаеше и горещо обичаше. Втората нощ тя беше пак гостенка на Веска. Цяла нощ не мигна. Вълнуваше се, обмисляше всичко, но все стигаше до мисълта, че не заслужава тази голяма чест. И тъй замисли сетно да Му откаже.
Третият ден премина като птица летяща. Вечерта покани Калина отново в кабинета Си. Тази вечер те бяха оставени съвсем сами в целия служебен етаж на легацията. Михаил желаеше от сърце да стигнат до съгласие и с най-нежни думи увещаваше девойката да я отведе в Своята далечна родина: ”Калино, кажи Ми, ще ме последваш ли да те отведа през обширния океан със зелени води, като ширнали се поля с бели вълни, като ивици крайбрежни, да те заведа в Моята страна? Не ще те, малка Моя сърницо, ни с поглед оскърбя. И всяко твое желание с радост ще изпълня. О, знай, любима, че дни и нощи за теб сърцето Ми туптя и дирих те в нощите безсънни, във виденията Си пречудни, но нигде и досега не те съзрях наяве! Знаех и вярвах аз, и чаках, че нявга ще те срещна в пътя Си, че ти беше към Мен в задължение да се явиш и да Ме утешиш. О, любима, свеж лъч на пролетта, освежи Ме в толкова натегнатата Ми атмосфера. Чаках те, любима, да се явиш с лъч на теменуга, израсла сред тръни и да украсиш вазата кристална на Моята маса. Чаках те като звън вечерен в ден тържествен на есен късна и дъхът ти ароматен да омае Моята душа. Виолетке Моя, Мое ранно цвете, в късна есен на душа Ми разцъфтяло, не отказвай светлата ти младост, на сърце Ми свята радост Ела с Мен, Калино, копнежо Мой на Моята младост, росно цвете, придружи Ме с дъха си свежи, сред водите тъмни, освежи Ме! Бисер сияен в дълбини Ми, моля те, приеми Ме!“
О, как лудо биеше сърцето на смутената девойка! Как да Му откаже? Как силно и тя Го желаеше. Изненадана бе, че и Той е имал същото видение за нея и я е очаквал. А как искрено я канеше Михаил като не скриваше горещата си любов към нея! Как изявяваше Своите дълбини сърдечни! Калина не издържа! Тя сведе поглед, обори глава с очи, от които извираха най-святи сълзи и тихо, нежно промълви: „Да скрия ли аз сега, че Ти си бил мисъл и мечта моя?! Че моята любов на Теб от години принадлежи! И за Теб копнееше душа ми в младостта ми! И в детските си мечти Теб виждах във видения, Любими! Чаках Те и аз и знаех, че отреден Си ми Ти за съдба. И днес по чудо Те намерих. Коя съм аз, да спра тоз огън буен на младостта ни, тоз пламък жив на любовта ни?! Не! Не мога! Ще мога ли от Тебе вече да се отделя? Не! Ще те последвам, Любими! Ти си мой Спасител, и на Теб поднасям аз, в тоя дивен час на любовта ни, устни си девствени в благодарствена признателност. И в десницата Ти свята поставям днес съдба си. Моля, реши – където идеш, там ме отведи. Ще Те последвам и вярна ще ти бъда!”
И в нежни излияния Калина довери на Михаил своето видение в ранната си младост: ”Беше празнична вечер. В малкия крайбрежен град, където съм родена, имаше всенароден празник. Народът мой, с вяра в Бога, имаше необикновен обичай. Сред мегдана пееха момите кръшни песни и топяха в мъничко котленце пръстени и китки. Че знаеха девойките съдба си да очакват в тиха нощ, в бащината къща. да сънуват сън, жениха свой да видят. И аз, девойка ощ невръстна, с вяра жива в Бога, за първи път отидох. Пристъпих плаха, китка свежа в менчето пуснах. Очите ми ронеха сълзи най-чисти, че сираче бях и нямах татко, майка, за да ме научат. Тъй до късна вечер бях с моите дружки. Но когато тихо у дома се върнах и сънят притисна моите клепки, о, тогаз Теб видях в нощно си видение! Образът Ти свят дълбоко в сърцето си опазих.“
Михаил беше дълбоко развълнуван и с още по-голяма увереност остана, че тя е Негова обещана съдба. Тогаз обади се на Веска и Калина ней предаде да бъде тя под нейно покровителство, докато се реши съдбата им.
Зефира пееше нежна песен и тихо повявяше листи на дърветата. Небето бе по-красиво тази нощ. Луната пълнолика сияеше над заспалия град, а звездите нежно трепкаха над Земята.
А Калина тихо си тананикаше в нощта:
”О, аз очаквах тоз миг върховен да се яви и съдба ни да разреши! Девица невинна сред Земята, да зърна исках стъпките на своите мечти. И образът любим бях дълбоко скрила в моите гърди. Чаках Те, но тежък бе пътят ми житейски – далеч бе Ти. Само в нощите си тъжни съзирах Твоя Лик и чувах нежните Ти думи. Пееше зефирът свойта песен нежна и галеше ме по лицето. Аз плувах в безбрежното небе като бяло облаче и биеше смутено моминско ми сърце. Аз виждах Те в нежния трепет на всеки цвят и Твоето дихание долиташе до мен като люляково ухание. И чувах тръбния Ти зов чрез малките тръбички в лила; и химн свещен се носеше в нощта. А аз, тъй малка ощ, ожидах сватбения ден. Не крия, ожидах го, когато ореолът на девствена ми чест ще украси златни ми коси. Когато под воала сватбен ще сияят два извора кристални на пламнали очи. Но в ранно утро ощ, в млечните зори пропяваха петли. В обора скачаха телци. До мен донасяше ехото блеене на ваклите овци. Светло утро засияваше, Зорницата пребледняваше, а царственият изгрев на слънцето в победа над тъмна нощ се увенчаваше. Тогаз и аз поемах път сред китните поля, вгледана във всяка цветова дълбина. Украсени бяха те с брилянтната роса в коронно увенчание на зората светла, обвила с венчалния воал злочестата Земя. Буйни огньове лумваха в дълбина ми: дали виденията нощни ще бъдат реалност или моминските копнежи ще догорят, недочакали деня?
Но ето че зърнах Те аз, след буря зла и черен здрач. Копнежът мой – стар орач, дълбаеше сърце ми. И носех млякото на ранина, бяло като правдата Твоя. А щом се свечери, камбанен звън зовеше вярващи съдби към минало далечно, когато Спасителят над Земята се яви и съдбата зла на кръст Го прикова. О, тогаз пламваха хоризонти в огнени зари, в пламъци съдбоносни залязваха слънчеви лъчи, вакло стадо се прибираше от планински височини. Птици лекокрили се гушеха в гнездата свои.
Нощ наближаваше. Балканът свещен химн запяваше. А в моите гърди огнени зари се запалваха, пламъци съдбоносни от кладите древни ме изгаряха. Като мълниеносни облаци, пориви момински ме обвиваха. Ден след ден – летяха дни, младост първа като стрела лети, с крила на зората долитаха моите мечти. Образът Ти светъл в мен трепти и чаках конника хвъркати да се яви. Чаках с целувка нежна сълзи ми да пресуши и в прегръдката си топла да ме приюти.
Тиха нощ Земя завладяваше. Шепнеха морските вълни тайните слова. Замлъкваха чайките кресливи. Зефира ефирно повяваше и нежно галеше ми златисти коси, огряни от месеца сребристи. А сред звездния океан плуваше царствена колесница и диреше тих лиман. Сред пламнали небосводи грееха светли кандила. И спускаха лъчи си невода съдбоносни, над земните простори, заливаха океани и моря от племена и народи. Огледана в небесните лазури, заничах в изумрудените води на морето Черно, окръжило любимото ми градче. И зърнах светилата нощни, огледали се във водата. А колесницата крилата летеше към мен и увенчаваше ми се мечтата в сватбения ми ден. И Гласът ти нежен чувах като звън от струни на китара, долитащ до мен: ”Чакай Ме, Калино, чакай Ме! Ще ти се явя!“
И чаках дни и нощи изявление на сънното ми видение да се яви и осъществи моите съдби. Че жадувах в нощите потайни гнездо с теб да свием, като птички в леса гнездо са свили, както под нашата стреха ластовички две са се приютили. И питах се, как тъй отлитаха те и пак се завръщаха в своето гнездице! Тогава пламнаха в мен копнежи момински и носеха се като метежи, докато ме отведоха до огнени кратери на действащи вулкани, огнени гърла изхвърляха лава и браздяха земната снага. Тогаз, о, виждах аз нощната тъма да свива черни си крила, зората млечна да повива ранената Земя. Ден светъл разперил крила, впрегнат в златната слънчева юзда. Тогаз сепвах се аз и виждах как в зноя летен изгаряха вси момински мечти, като земните явления в смешения от народи и племена, в борбата житейска над Земя изгаряше човешката съдба.
А днес Ти знаеш веч коя съм аз. Не скрих ни миг от моята съдба.
Вечерни зари обвиваха двамина! Отвън навлизаха бледите лъчи на горяща лампа и озаряваха лицето на Калина. Те стояха един до друг и шепнеха си най- нежни слова. Той галеше я по коса и изливаше душата си в слова:
„О, Калина, Моя малка ружицо, сияйна като лъчите на слънцето, родена в пролетни зори! Днес дъждец благодатен те ороси и ти възрастна за съдби. О, ела, ела в прегръдката Ми ти, ружицо Моя! Сърце Ми веч изгаря в огъня на любовта, лъчите й сияйни обгарят Ми дълбина. Калино Моя, моля те, ела и утеши Ме и в пътя Ми житейски придружи Ме! Невяста Ми бъди! О, дай да вкуся от устните твои, да пия ненаситно от нектара на девствената ти младост!“
Разбрала, че Михаил силно я желае, тя плахо Му каза: „Ето ме, вземи ме и води ме – нек бъде волята Твоя!“
О, тогава буйни пламъци – огнени лъчи блеснаха от двете Му очи? „О, светли пламъци по-бърже ме изгаряйте, че огънят, в мен замъждял, пламна във факла огнена и капките девствени на моята девическа чест ще ги пролея днес, в прегръдка Му – огнена пещ в Негова чест! Той ми е от Небе отреден – живот мой и светлина е Той.“
За миг Михаил се откъсна от Калина, пое телефонната слушалка и покани готвачката Анжелика и портиерката Веска. И Калина чу думите Му към Анжелика: „Анжелика, скъпа съотечественице Моя, не отказвай на младостта ни! Слънчев лъч огря! Ден е. Нощ бърже ще долети. Моля, стани поръчител на избраницата Моя – Калина! Аз желая с нея да се узаконя! Моля те, осинови я като поданица на нашата страна, да я взема от твоята ръка – нека Калина бъде твоя дъщеря! А Веска каня днес да Ми бъде свидетел на чест, че Калина ще бъде невяста Моя!“
Последва мълчание. Миг само и Анжелика плесна с ръце: ”О, не съм достойна за таз голяма чест от Твоето Лице! Ида! Приемам съдба!“
Скоро и Веска се озова в служебния етаж на легацията. Тя с просълзени очи показа своята готовност да изпълни волята на Михаил. Веска за три дни бе приютила Калина и добре я беше опознала. Тя бе приела Калина с голяма сестринска обич и сега с радост се яви да потвърди уважение и чест към Михаил и Калина. А Михаил действаше бързо. Тук дойде и старият служител на легацията. Всички се бяха раздвижили. Отворени бяха стари архиви – книги, в които Калина бе вписана като дъщеря на Анжелика. Подготвиха се и венчалните документи. Тук бе поканен и добрият българин – благодетелят на Калина. Калина плахо наблюдаваше това, което ставаше толкова бързо. Убояна, не смеше да продума, да не би това да е само един сладък сън. Михаил сам се справяше с всичко, което бе необходимо за узаконяването. Уреждането на церемонията около бракосъчетанието бе поверено на стария легационен служител, който щеше да бъде и свидетел. В Легационния архив се вписа бързо уредената сватба – очакваше се само нейното реално изпълнение.
В личното Михаилово жилище се събраха всички, живеещи под легационната стреха. Обрядът по узаконяването щеше да се изпълни по евангелските постановления. И ето самата сватба в изпълнение!
Всички с трепет и уважение очакваха съдбоносния момент. Вратите на залата, където щеше да се изпълни обрядът, се отвориха и оттам с голяма тържественост влезе свещеникът. Той застана пред Калина и Михаил, държащ в ръка акта на узаконението. Със страхопочитание стояха всички, заобиколили двамата млади, учудени за бързото решение на Михаил и необикновената красива външност на девойката. Калина бе облечена в бяла одежда, поруменяла от вълнение, тя приличаше на бяла роза с алени оттенъци. Някакво чудно сияние се излъчваше от нея! Очите й блестяха в необикновена светлина. Застанала редом до Михаил, тя леко потрепваше. О, какво обаяние излъчваха двамина! Изправен пред тях, свещеникът изпълни формалното служение при бракосъчетанието. Той попита Калина – първо тя трябваше да отговори: „Калино, доброволно ли приемаш Михаил за съпруг?“
Миг на пълно мълчание. Като нежна музика прозвуча отговорът на девойката: „Да – аз доброволно приемам Михаил за съпруг.“ И чу се ехото в залата да отговаря като звън камбанен.
„А ти, Михаиле, желаеш ли Калина за Своя жена?“
Екна Глас кристален сред пълна тишина – като звън на чаши, пълни с руйно вино: „О, да! Да! Тя е моя, моя за вечността!“
В голяма тържественост свещеникът обяви брака за валиден – законен. Кумуваха българи, които по този чуден начин се сродяваха с Михаил. Те сияеха от щастие заради двамата млади. Занизаха се пред Калина и Михаил свидетелите на сватбеното увенчание и сърдечно ги поздравяваха. Поднасяха се чаши кристални с изрядно вино – искреше рубиновият цвят, както в деня на сватбата в Кана Галилейска. Всички гости пиеха наздравица за новия свещен семеен олтар на Михаил и Калина. Веселбата продължи до късна нощ. И когато гостите се разотидоха, Михаил и Калина останаха сами.
ПРЕДСТОЕШЕ ПЪРВАТА БРАЧНА НОЩ
Калина бе облечена в бяла нощна одежда. Тя трептеше в нежна хубост. Прегърнал я, понесъл я на ръце, Михаил я въведе в Своята спалня, за да споделят първата брачна нощ. О, как горяха в обич един към друг и нежно си шептяха. Заклеваха се двама във вярност свята да останат за цял живот. Само Луна и звезди в небето бяха свидетели на клетвата им с най-нежни думи изявена. Сложила глава на любимото Му рамо, Калина глас повиши и песен тиха запя:
”О, възлюбени мой Женихе, ето ме, в изпълнение на вси Отцуви обещания в поръчения.
О, колко дълго те очаквах, щастие Мое! Чаках те да се явиш, да ме обвиеш и в прегръдката Си нежна свиеш. Отдавна беше това: в пролет ранна напъпиха първите цветя; облечена в одежда на вишна, аз бродех из поля с боси нозе. В зората свежа с първите цветове на кървави божури и лале, обагрени с рубиновите багри на Твоето сърце, о, как исках тогаз да се явиш и да ме грабнеш от огнени клади, от арените хищни с жертвите невинни, пеещи хвалебна песен към Небе! Как исках да литнем ние двама в лазурните простори и да ме отведеш в Отцувите чертози! Рано беше в пролетта, на младост китна хубостта, тогаз не Те съзирах аз, но ясно разбирах; че с мен Си Ти сред мрачен свят.
Рано беше в пролета, земя се пробуждаше, а капките росни сияеха над цветните лехи – сълзите святи на Твоите очи. А с песен жарка от дълбина аз бродех из росната трева, а тя поеше розовите ми телеса. И продължавах аз в игра, лъч сияен озаряваше ми дълбина, а аз долавях, Любими Мой, че това е мечът Твой. И под разцъфналата розова фидана, хванала воала ми, а аз засмяна, полагах устни свежи в розовия цвят и знаех, че Си възлюбен и свят. И усещах движещия се сок в клона по посока на розовия цвят, да мълви в единство с прашеца в дълбина на цветеца: „О, тя е девствена годеница, очакваща огнената колесница в пурпура царствен на слънчевия диск! Чака тя в есен късна да се яви лъчът, да я отведе в царствени чертози на Жениха й свещен.
Но в миг песен нежна долетя – невидима ръка дръпна корда в дълбина на арфа небесна – светлина. Лъч светъл освежи сърцевина. Пламна неръкотворният олтар в ответ чрез дар и чувам как пчеличка бръмчи и с песен събира
нектар. ”Бръм, бръм“ – пее пчелица вън от кошера – на свобода. Одежда й ефирна – копринени крилца, оръжие – меч заби го в сърцевина на розовия цвят. И пак песен поде: бръм, бръм, бръм! Не е това сън! Аз вече съм извън стреха и събирам нектар! И поемах аз наново тогаз път сред тучните поля, опасана със слънчевия лъч. Пръсти ми сплитаха венец от незабравки розови и син синчец – награда сватбена на младенец. И чаках, чаках огнена колесница, водена от Могъща десница, да се яви и да отведе влюбена годеница на небе. Но очакваща спирах се аз в миг на буря зла, надвиснала над полската леха. Мълнии съдбоносни водеха борба с облаци дъждовни! А вечер в огнен залез прибираше се Слънчо в сияйна заря, спускаше тъма и обвиваше Земя; като осиротена вдовица обгръщаше я във воалите черни на нощта.
Но в миг на небеса пламваха рой светила! Явяваше се сърпът сребролик като люлка златна на мечти, спускаше неводи Луна над заспалите в сън сладък на планета Земя. Но аз все Те чаках, времена отлитаха във векове. Чаках да се явиш сред поля, Възлюблени мой, и да ме обновиш, под обещания Творцуви да ме съхраниш. А от ранна пролетна зора до късна есенна заря, от изгрева пурпурен на лъча до късна вечер аз бродех из поля и чаках Те да се явиш и да ме обвиеш с плама на олтара свят! Но нигде не Те зърнах аз, само усещах Твоя дъх, възлюблени Мой, в зората, в свежестта на лехата оросена носеше се аромат от цветята. Аз виждах Твоите два извора кристални! Сияеше брилянта на росата в дълбината на цветята. И рано в пролетта долавях аромата на ухаещия крем и мириса на разцъфнала фидана в лозята. Аз виждах Те в розовата детелина, в утро ранно сред полята трептеше Твоят Глас в бръмченето на пчелата. Но Теб, Любими, не съзирах, а близостта Ти с мен разбирах! Разпрострял бе Отец славата своя чрез могъщи си дела и Ти бе над всички. А аз пиех от нектара на милостта чрез творенията Твои. Уморена от вятъра, подгонил сухи листи, спирах се и чаках милостта, докато възрастя и времето да се изпълни, а Ти да се явиш и ме обвиеш в любовта си.
Сега пред мен си Ти, тъй дълго чакан и любим, о, Вожде мой! Тогава плаха бях и с вяра на очакваща вървях. А днес аз всичко разумях. Тогаз ръмеше ранната роса и лехата поеше. Сега е есен късна, късна роса наросила е плода. Ето ми снага, тя е Твоя завсегда!
О, ето ме, Любими, вземи младенческото ми сърце! Нека то олтар свещен да ти е! С приноси ухаещи на дела, в чест на любовта ни, приеми го Ти сега! Че дни и нощи то като факла запалена за Теб горя. Поднасям Ти устни ми девствени – пий от извора на искрена ми дълбина. Заклех се с вярност да остана и сълзите ми свидетелстват за това, че любовта ми към Теб е тъй голяма. За Теб и само за Теб запазила съм любовта си, Любими мой, единствен над родната планета Земя!“
Михаил пое ръката на Калина и й постави залога на завета – брачната халка на съединение завсегда.
„О, любима Моя мечта, на младостта Ми свещен огън в гърда – олтар свят на любовта. Подпалих огъня в зора, когато кремът ухаеше в росната леха. И бисери ронеха изворите два – на очите твои свещена везна, чрез залога на вечна съдба. Ний двама обещание си дадохме завсегда, че ще се чакаме тук на Земя!”
Тогава рано беше в пролетта. Ухаеше кремът на твоята уста. Ветрецът тих сноп златни коси ти разпиляваше над снага. И ти се явяваше с ореола на младостта като победителка над злото – греха. Отдавна беше това. Но сега, питам те, чакаш ли Ме още ти сред скърби и тъги, и гори ли плам буен в твоите гърди? О, възлюблена Моя, ухаещ крем в зори, леха с разцъфнали цветя, оросена в ранина. Мина пролет, ярко слънце пламти, листи крехки гори, чакаш ли Ме ти? Не си ли пепелище сиво в есенни дни?“
О, мой Възлюблени, лъч светъл в небе, облак бял Ти
е жребче! Ти огън буен запали в моето сърце и пламъци обгарят ми дълбини. Не ще се пред нищо спра, ни в огнени клади, ни по площади и гори, не ще се убоя от хищните арени, потънали в кървави реки, макар Рим в пламъци да гори. Нерон да се опива в кървите невинни, аз все ще чакам да дойдеш, Възлюблени, Ти! Чакам дни и нощи да дойдеш Ти! Буен плам в сърцето ми гори, като факла пламтяща сияят небесни струи. О, зная, че ще дойдеш Ти. В небосводите светли сияе Луна, нощ тъмна озаряват рой светила. Кога ще дойдеш – дали в утро ранно, когато бисерна роса ръми, ил в ярки знойни дни, когато жътвар нива златна жъне, Гъдуларче малко с гъдулчица свири. Не зная, но все тъй вярно ще Те чакам да се явиш отново Ти!”
”Чакай Ме, възлюблена Моя, при теб с награда ще се явя, кат сватбар от сватбата ще те окича с блага – таланти десет ще ти дам в ръка, с трусо бяло и нежни цветя, с теменуга и жасмин ще те окича пред Небеса, светъл воал ще ти покрие глава от един възлюблен Син. Но кажи – ярък лъч веч озари, кремът ухае в зори – ти вярна стой и чакай Ме! И когато цветя увяхват под тежки съдби, ще Ме чакаш ли, кажи? Когато огънят угасне у дома и сиво пепелище се яви, ще Ме чакаш ли, кажи?“
„О, ярък лъч отлетя, ден светъл с нощ се сменя. Пролет – с есен късна, с пожълтели листа. Златни къдри с бели коси се заменят. Но сърце ми все тъй в буен плам ще гори и съзнание будно в любов ден и нощ ще бди над обещание велико, както в древни дни Исак на Ревека дари. Не ще забравя, Любими, обещанията Твои, ни струята пламтяща ще угасне в пепелище жарко. Не ще ме убоят жарки изпитни в очакващите дни и нощи на тежки борби. Огънят на любовта ми все тъй буйно в сърце ми ще гори. Кремът ще ухае в зори, сред лехите в есен ще ухаят момини сълзи. И през всички дни ще ухаят те и ще чакат сватбени везни, когато времето на съединение ще се яви!“
„О,чакай Ме, възлюблена Моя, единна с вси, крем ухаещ в зори, жарки цветове в лехи, поля с момини сълзи. Потекоха потоци с кристални води от Сионова гора. Нек пламне олтар със свещена хвала под тръбния глас на Небеса. Ето, ида кат младенец, яхнал облак – бял жребец, с буен плам на жарък копнеж в олтара свещен – венец нетлен, с вси обещания кат Жених с дарове на верността, любима, твоя, и навек ще се съединим с теб пред Съд велик във върховен миг! Амин!“
О, те са в огнена прегръдка на младостта. Тя – крем ухаещ на пролетта, роза разцъфнала, в зора оросена от късната роса. А Той – зефир прохладен сред огнена клада. Пееше Михаил със звън на камбана и песен съдбоносна редеше за двамина. Пееше благодарствена хвала на Небеса, за капките кървави на девствеността, обагрили бялата нощница на невястата:
„О, свещена обич Моя, на семейния олтар поставена си ти в дар! Свята и чиста си ти във вярност за мнозина. Дълбина ти жарка в огъня на младостта, алени цветя, разцъфнали над земя. Днес теб разпечатах Аз за съдба с печата на любовта – завета огнен на верността. О, невясто Моя, ти бе извор на честта неразпечатана в свята чистота. Теб днес Аз приемам като цвят на ружа и те поставям в семейния олтар неугасващ, свят!“
О, капки рубинови на девствена чистота, пламнали божури на любовта, разцъфнали сред росните поля в рубинова цена, бъдете вий свидетели на честта. Че тя е Моя и неин Аз завсегда. И в огнения жар на Моето сърце тя е верен дар пред Моето Лице – любима невяста пред Небе.“
Калина, трогната от голямата Михаилова любов пред брачната чистота, се закле във вярност на Михаил завсегда: „О, капки девствени на девическа ми чест, днес аз клетва на вярност давам пред Небе – свидетели мои бъдете в тоя час, че само Него ще любя аз. И друг не ще позная на Земя. Отреден ми е Той за съдба. Аз Негова съм, а Той е мой!
Клетва дадох аз, заклех се днес пред олтара свещен в тоя час: Той проля моята чест – извор запечатан съм аз – Той днес го разпечата! Единствен ще ми бъде пред Небе и друг не ще позная на Земя.”
И Калина пак се обърна към Михаила: ”О, възлюблени Женихе мой, нек никой не дръзне днес да надникне в тоя свят завет в клетвен ответ пред Небето и Теб! Че аз с клетва се заклех за вярност в свят завет, да Ти бъда вярна, вярна кат ответ на Очакващ и очакваща ответа.“
На утрото, след първата брачна нощ, Калина и Михаил са все още по нощници. На вратата се почука и влезе Анжелика с много дарове в ръце. Тя хвърли златна монета над брачното им легло. А наниз от чист маргарит, прошарен с изумрудени зърна, окачи на врата на Калина. И като нейна родна дъщеря, по двете страни я целуна – от радост и признателност. В тоз момент, подранила, влезе и кумата; и тя целуна Калина нежно, обляна в сълзи от обич и признателност. И идваха всички, живущи под легационната стреха и отрупваха Калина с дарове от злато и сърма от радост и благодарност за Калинината чистота и девственост сред родовете човешки. Заобиколена от всички, девойката, вече невяста Михаилова, сърце й преливаше от радост и щастие. Особено щастлива бе кумата – българка, че Калина не посрами род и родина. А Калина се радваше на верността на Михаил към откровенията, дадени и на двама от милостивото Небе.
ВТОРИЯТ ДЕН СЛЕД СВАТБЕНОТО УВЕНЧАНИЕ
При Михаил и Калина дойде личният приятел на Михаил – Гавраил – ”Гари“. Той бе първи легационен секретар. Те двамата – Михаил и Гари – бяха единодействащи в управлението на легацията и главни представители на своята страна. За Гари все още беше непонятно как стана всичко около сватбата на Михаил и Калина. Същата вечер, когато се случи срещата между Михаил и Калина, те двамата си бяха обещали да ходят на опера. Гари добре познаваше Михаил и знаеше защо последният бе останал неженен, а е над тридесет години. Той знаеше изискванията на Своя приятел и шеф към девойката, която би станала негова съпруга. Михаил държеше особено тя да бъде музикална – да свири на инструмент и да пее. Въпреки че Михаил бе получил медицинско образование и подготовка за дипломат, Той беше надарен с музикална дарба, за което сега учеше и музика. Затова и изискванията към бъдещата Му съпруга бяха такива.
Гари разбираше Михаил, но сега Си обясняваше поведението Му, свързвайки го с младостта и красотата на девойката. Чудеше се как се случи, че този път Михаил не се довери на Своя приятел. Може би е нямал време за това. Гари не разбра, че Михаил се довери на съдбата и преди още да бе зърнал Калина Той се бе влюбил в нея и я чакаше да се яви.
В ОПЕРАТА.
В ТРЕТИЯ ДЕН СЛЕД СВАТБЕНОТО ТЪРЖЕСТВО
Тиха вечер е. В големия град имаше особено раздвижване. Виждаха се пътуващи коли, препълнени с пътници в посока към операта. На оперната сцена се представяше операта „Миньон“. Големи реклами известяваха за участието на известната певица – актриса Беатриче – любимка на Султана.
Големият салон преливаше от посетители. В една от дипломатическите ложи, срещуположно на Султанската, бяха заели места дипломатите от американската легация. Михаил, облечен в строго вечерно облекло, въвеждаше Калина в обществото на дипломатите. Тя бе облечена в сватбената си одежда. Младата жена сияеше от щастие, което още по-силно подчертаваше нейната необикновена хубост. На гърдите й, от дясната страна, бе закичена с розови и сини незабравки. Когато влязоха в ложата, много погледи се насочиха към тях. Калина смайваше всички с ненагледната си хубост. Къдравите й коси също бяха закичени с букет от незабравки. Тя вървеше между Михаил и Гавраил. Лека розовина покриваше страните, малко смутена от особеното внимание, с което я удостояваха всички. Чу се тихо шушукане от съседните ложи – питаха се коя е тя и с каква хубост бе надарена!
Едва заели местата си, лампите в големия салон угаснаха. Слаба бледосиня светлина се разливаше и създаваше впечатление на нощно звездно озарение. Засвири оркестърът увертюра към операта. Миг след това завесата се вдигна и на сцената се появи актрисата, за която се говореше, че има необикновен певчески дар. Когато възвиси глас и запя, Калина трепна, стисна ръката на Михаил, като искаше с този жест нещо да каже. Тя не отвори уста, но Михаил усети и яс
Докога ще служиш на Злото, пази Боже.
